Днес между вчера и утре

Добро утро! Смътно разбирам, че е сряда. Не идва в разкоша на слънцето, а в притъмнение навън. Може да се оправи хоризонтът, а може и да не се. Вече няма страшно, ще става все по-хубаво отвътре навън. Така че отвън навътре няма да ме интересува чак толкова. Вкъщи има камина, което значи топлина до самите атоми в тялото. В салона на Операта има музика, в театрите - театър, в кината - филми. Има къде да ходя, но откритото ще ми липсва. Отвореният прозорец вечер. Свободното реене по къси панталони и потник насам натам, неприлично леко за жена на моите години, но пък сега спортният стил е всемогъщ. Първи ден е, който прилича на есенен. Есента е красива в Стара Загора. Заради много неща и заради двете дървета гинко-билоба в Градската градина. Листата им падат като яркожълти самолетчета и правят цялата площ наоколо златна, та чак блести. Хората си събират листа за чай. И аз ще трябва да ида тази година с торбичка, че забравянето ми идва в повече. Бате Радо също ми препоръча да пия гинко билоба. Така е като искаш да мислиш, усещаш, обичаш целия свят - едновременно всички и всичко. Не винаги се получава да имаш помнене за всичко. Казвала съм ви, че обичам денят сряда и това си остава в сила. Тази сряда е специален ден - между днес, вчера и утре. Днес започва мазането у дома. Вчерашните деца от младежкия оркестър на Бремен ме оставиха с разбито сърце. Защо нямаме такива деца тук? Ние ли не ги раждаме такива? Когато се прибрах от репетицията, от балкона пак дълго чувах родно дете как вдига истерии на площадката долу. Представете си как на 8я етаж всеки ден чувам поне по две истерични деца да се дерат с пълно гърло . Дълго, за нищо и с пълно гърло. Преди такива деца не се чуваха. А германчетата бяха спокойни, сдържани, много дисциплинирани, съсредоточени, много съсредоточени, вглъбени деца. Деца, които обществото организира по някакъв начин от ембриона до докато са живи - да имат кауза в живота, да имат сетива за красивото, да СЛУЖАТ на обществото. Да служат не се разбира като слугинаж, то е духовна обязаност. Така се вдига държава от руините на бомбардировките. Със служене. С отдаване на труд и дарба - доброволно и с радост - на другите и на всички. Но мълчи сърце! Казват ми, че звуча тъжно напоследък. Не че ми е тъжно, напротив - много ми е радостно заради ремонта и че ще стане хубаво. Но ме натъжават очите ми с това, което обхождат напоследък. Особено пък като правят директна връзка със сърцето... В днешната сряда ще си сложа звънтящите гривни против уроки и може би цветът ще е бял - ризата с полудълги ръкави вече влиза в действие, пред-есен е...Поздрави и усмивки от Синоптичната служба!