Честит Първи юни - ден на детето в нас

Добро утро и честит 1 юни - Международен ден на детето! Просто много съм под въздействие на филма Урок от снощи и затова ще ви драсна само няколко реда и ще ви предложа един мой любим цитат от Пипи Дългото чорапче. Моля ви се, никога не изоставяйте детето във вас, напротив даже - отглеждайте го, хранете го и му давайте вода. Как става това ли? Не спирайте да се учудвате на света, да играете, да сте възторжени. Обичайте работата си,каквато и да е тя и колкото и пари да ви носи. Четете приказки на децата си преди заспиване, докато са малки. Много си говорете с тях, учете ги да са добри и да съчувстват, да помагат. Пишете си отвреме навреме неща, които ви вълнуват в тайни тефтерчета. Може след време да ги намери някое от децата ви и да разбере за вътрешния свят, който така умело криете от тях като истински възрастен човек. Не се отчайвайте и не унивайте. Децата са най-мъдрите същества на планетата. Те знаят, как всичко минава и отминава, че всичко може да се поправи и залепи. Възрастните също го знаят, но го забравят - само едно нещо е непростимо и непоправимо - и това е смъртта. Не можеш да я промениш, неотменима е. Децата още не го знаят и няма нужда да го знаят на този етап. Не ограничавайте децата си от храна, не ги тормозете с еко и био храни, дайте им по един голям шоколад да се мазондрят и ядат на воля. В света на възрастните има достатъчно много ограничения и самоограничения, че да ги почваме още от детството. Най-важното е щастието в сърцето, то личи в очите и щастливият човек сияе с особена светлина. А ето и цитатът, той е от главата Пипи Дългото чорапче не иска да порасне. — Не искам да стана голям — заяви той твърдо. — И аз — каза Аника. — То наистина не си заслужава — каза Пипи. — Големите хора никога не се забавляват. Имат само купища неприятни работи и глупави дрехи, и мазоли, и данък общоход. — Казва се данък общ доход — поправи я Аника. — Хм, все същата дивотия — каза Пипи. — Освен това ги прихващат разни суеверия и щуротии. Мислят, че ще се случи нещо много страшно, ако пъхнат ножа в устата, когато ядат и ей такива едни. — Пък и не умеят да си играят — отбеляза Аника. — Уф, като си помислиш, че чисто и просто трябва да пораснеш! — Кой е казал, че трябва — възрази Пипи. — Ако не се лъжа, тук някъде имам едни хапчета… — Какви хапчета? — попита Томи. — Едни много хубави хапчета за хора, които не искат да пораснат — каза Пипи и скочи от масата. Тя затършува из шкафовете и чекмеджетата и след малко се върна с нещо, което приличаше досущ на три грахови зърна. — Грах? — учуди се Томи. — Така си мислиш — възрази Пипи. — Какъв ти грах! Това са хапчета смалидон. Получих ги много отдавна в Рио от един индиански вожд, когато случайно споменах, че не държа особено много да порасна. — Нима тези мънички хапченца могат да помогнат? — попита недоверчиво Аника. — О, да! — увери я Пипи. — Но, трябва да се глътнат на тъмно и да се каже: Хайде, хапчета чудесни, никога да не поресна. — Искаш да кажеш «порасна» — поправи я Томи. — Щом съм казала «поресна», значи искам да кажа «поресна» — заяви Пипи. — Именно това му е цаката, разбираш ли? Повечето казват «порасна», а това е най-лошото, което може да се случи. Защото тогава човек започва да расте със страхотна бързина. Веднъж имаше едно момченце, което взе такива хапчета. То каза «порасна» вместо «поресна» и започна да расте така, че да се уплаши човек. По няколко метра дневно. Тъжна работа! Беше много удобно, докато още можеше да лапа ябълки направо от дървото като жираф. Но сетне продължи да расте и стана прекалено дълъг. Когато идваха разни лелички на гости у тях и искаха да му кажат: «О, колко си пораснал, колко си послушен», трябваше да крещят с тръба, за да ги чуе. Виждала съм само дългите му тънки крака, който се губеха в облаците като пилони на знамена. Никога вече не се чу нещо за него. Впрочем да! Веднъж решил да близне Слънцето, та му излязъл мехур на езика, и тогава надал такъв страхотен вик, че долу на земята цветята увехнали. Това беше последната вест от него. Но предполагам, че краката му сигурно все още се скитат из Рио и объркват движението на улиците. — Не смея да взема от тия хапчета — каза Аника боязливо. — Ами ако кажа нещо погрешно? — Няма да сгрешиш — увери я Пипи. — Ако мислех такова нещо, нямаше да ти дам никакви хапчета. Защо то би било доста еднообразно да играем не с теб, а с краката ти. Томи, аз и твоите крака — що за дружинка! — Хайде, няма да сбъркаш, Аника — успокои я Томи. Те загасиха всички свещи на елхата. В кухнята стана съвсем тъмно, само през пролуките на печката се аленееше огънят. Тримата седнаха мълчаливо в кръг на пода и се хванаха за ръце. Пипи им даде по едно хапче смалидон. От напрежение ги полазиха тръпки. Само след миг тези чудновати хапчета ще бъдат в стомахчетата им и после никога, никога няма да пораснат. Колко хубаво! — Хайде! — прошепна Пипи. Всеки глътна хапчето си. — «Хайде, хапчета чудесни, никога да не поресна» — извикаха тримата в един глас. Готово! Пипи запали лампата. — Чудесно — каза тя. — Сега вече няма опасност да пораснем и да получим мазоли и разни други мизерии. Все пак хапчетата лежат толкова отдавна в бюфета ми, та може и да са изветрели. Но нека се надяваме на най-доброто. Усмихнат ден! поздрави от синоптичната служба на 8я етаж!