София в петък, 13ти, юни,2014 година. …..
Пристигаме с автобуса към
10 часа сутринта – вдясно абсолвенти с тоги на стълбите на Софийския
университет /уцелена съм право в сърцето, Моят Университет, хубавите му
младежи… /. Спираме пред Операта – достолепие с тези колони, за първи път се
разхождам по сцената и. Минава директорът Карталов и ни здрависва един по един.
Следва челно първи сблъсък за деня със столичани в повече, служители на Операта
– недружелюбни, надменни и ехидни към провинциалката, която дръзва да ги пита
нещо /аз/. Говорят ми като на бавноразвиваща. Пука ми на провинциалната шапка
пък на мене…Махам гащатите си панталони не по софийската мода да си видя
Факултета по журналистика – ей, колко е различен сега…Кафе Лаваца от барчето –
и жената ме уцели по погледа, че го искам късо, хард и без нищо друго. Усети тя,
че съм възпитаник, хитрушата. С кафето и с цигарка съм през Музея за модерно
изкуство чакам свръзка, на сянка, пече яко…Отсреща край Храм „Александър
Невски” коват сцената за операта „Борис Годунов”, седалките вече се издигат внушително
подредени. Става ми ама кривоооо – в наше село Стара Загора зорлен развалихме
такава точно работа на Античния форум, дето софиянци я строят сега за има няма
4-5 представления. С Живето се носим с колата към МОЛа, дето ще гледам филм. Аз
го обърквам с обясненията си, но после джипиеса на модерния момък казва вярната
посока и пристигаме. Чакаме на светофар и на платното излиза момиче, което
жонглира с бухалки. Умело. Кефим и се и даваме парички – артист е момичето и е
добра. В МОЛа е интересно – има време, хапвам набързо, но този път готвена
манджа и се разхождам. /Софиянци не ядат хляб, гледам по съседните маси, те
затова са и стройни, засрамвам се, но не ми личи/. Изучавам столичната мода,
разнообразна е и небрежарска, което винаги ми е харесвало. Щурва ми нещо,
влизам в луксозно магазинче и обявявам, че искам да премеря пръстен с възможно
най-малкия диамант. Каква дързост, изненадах и себе си! Обаче момичетата
скучаят или така са обучени, че ми показват даже 3-4 и настояват да ги меря.
Брех, и те софиянки уж….Поне вече знам колко струват пръстен с възможно
най-малкия диамант, информирах се, дето се казва. Информирана съм, точка. Сърцето
ми се разсипва в магазин за разни „домашни употреби”, майка ми ги обича тези
магазини – по едни чаши, арт-кутии и разни други работи за дома. Обаче си го
прибирам това бързо разсипващо се сърце и отивам да го утеша в Бюти-зон,
напръсквайки се изобилно с „Животът е хубав” на Ланком – парфюм, дето пък ми и
хареса. Айде в киното, сама съм, пристига и един господин и се качва още
по-нагоре от мен. Салонът е огромен. Филмът си го преживявам и сега, ще кажа само че ме
разплака. Махам гащи пеша от след НДК до Операта, че да се поразсея. Прелитам
през новата пешеходна зона на „Витошка” – леле, че хубава с тез китки. После през любимия площад „Славейков”, виждам
от афишите че съм изпуснала едно посещение на изложбата на Роден, но нищо, за
другия път…В Операта – бързо преобличане с рокличка за случая и тежкарската
обстановка. Ми няма да им се даваме на столичаните де, дето пристигат с
тоалети. Айде сега…Хорхе Букай ми кимва на влизане – ами тъмничка съм, питали
са ме в Германия дали съм испанка, на неговите хора мязам…В антракта успявам да
се снимам с него и сина му -естествено, че как иначе…
Нашите хора от Операта пеят
и играят като за Световно, както казва простолюдието. Всички са разкошни– Крум,
Русалина, Елена, Ивайло, сладурковците Евгений и Диан /смеят се на закачките
им, операта е комична/. Представлението
минава с една лекота, неусетно. Най ми харесва да гледам как талантливи хора
удоволстват от това, което правят. То завихря въздуха в цялата зала –
удоволствието…Столичани са доволни, да им се не начудиш. Много
ръкопляскат…Хубав, хубав този петък, 13ти!
Няма коментари:
Публикуване на коментар