Малко дългичък текст ви предлагам, но пък споменът ми си заслужава отвсякъде. Стават 10 години откак ходих и се върнах от зад Океана. Америка. Цял ден днес ще си спомням за Нея. Това е прогнозата ми - отдайте се днес на някой спомен. Без да му мислите. Статията ми по-долу бе публикувана във в."Литературен глас", Стара Загора след завръщането ми от Америка през март 1993 година. Не бъдете предубедени към никоя държава, ако тръгвате нанякъде - тръгнете с чисто сърце и мисли. Каквото носите в себе си - такова и намирате. Навсякъде по света. А на снимката съм каквато бях преди 10 години - точно след връщането ми от Америка. Млада и хубавка. "Бях...", въздъхна мъдро Синоптичката от 8я етаж. Приятно четене!
Усещане за Америка
Въпреки всички свои пищни гледки Америка остана за мен преди всичко усещане. Усещането за достойнство, за уважение и себеуважение, за различности, за чистосърдечност, за добронамереност, за искреност, за доверие, за чистота...Всички тях мога да изпиша с главни букви – толкова сила, мащаб, цвят и пълнота има в моите усещания, които си донесох от Америка.
Разбира се, че не тръгнах с прекомерни очаквания за Новия свят. Не се и върнах със свръхбагаж от видяното. Онова, което тегли хората като магнит към огромната страна – тази Американска мечта – е чувството, усещането, че си особено важен за този свят, че от теб зависят много неща, че можеш да се разгърнеш, защото има пътища, територии, пространства, които все още не са населени с мечтите ти. Но е нормален и стремежът да бъдеш сит, на топло, на сигурно – защитен и закрилян. Такова усещане имаше навсякъде, където бях в Америка.
В самолета от Лондон до Синсинати стюардесите не бяха хубавици – даже изглеждаха някак по домашному. /Не е нужно и да са само млади хубавици, както е било и ще бъде у нас/. Мили са, но си плащаш алкохола /Започваш да се питаш, къде са реките от уиски, към които отиваш/. Гледат те добре, но те решават какви филми да гледаш и каква музика да слушаш през дългия път. Нещата са под контрол...Америка те кара да мислиш за нея в първо лице, единствено число – че няма друга такава като нея, че тя е цяла и неделима, че е безначална и безкрайна...
Америка цялата е разчертана като картата на Стара Загора. Прецизна гледка на опънати като струни прави улици, пътища, магистрали. Особено магистралите – те продължават до хоризонта и отвъд него, светят по особен начин в тъмното. Как греят всички градове, гледани отвисоко-греят като в бял ден....
От нищо не трябва да се пести, щом е направено за добруването на Човека – нито от светлото, нито топлото, нито бързото, нито едно от нещата, които свързват хората помежду им, помагат им да растат и се развиват. Нито едно от нещата, които могат да спестят трудности, усложнения и много разход на умствена и физическа енергия, също не се пести. Улиците може би затова са прави като струни – за да няма много взиране в левите и десни завои. Светлото е светло, защото трябва да е повече безопасно по улиците и защото някак си се полага. Топлото е топло, защото е човешко, законно и по всички правила и поправки на всякакви демократични конституции. Законно, морално, легално и неотменно право е да е светло, топло и сито на човек, който полага своя труд в полза иза благото на държавата си. Законно е човек да има избор в живота си – да избира между 20 вида натурални сок от грепфрут /не че не може и между 2 вида/, да остави колата си на поправка, да види чужди страни, да вечеря извън къщи, да си признае доброволно данъците – защото очаква и утре, когато се събуди и благодарение на неговата съвестност и добра работа – светът да е същият, който е оставил, преди да заспи....
Американците са отдадени на работата си. Докато работят, нямат много време да мислят върху същността на света, законите на битието, разликата между виенски валс и балет, между Словакия и Словения /анти-пример за кариерата на Джордж Буш-младши/ и т.н. ОТдадени са, защото са проверявани за количеството и качество свършена работа непрекъснато, периодично, последователно и предвидимо. Проверявани са, защото искат и могат да растат напред и нагоре.
Американците не слагат хората в клишета. Ние мислим за тях, че са роботи, те няма никога да кажат, че сме безделници /например/...Ние ги мислим за наисвни, но те никога няма да кажат, че сме мошеници...Всички ме питаха, дали американците са дебели? Вярно е, че срещнах и хора-планини, но също така срещнах много хора с очила и такива, които пишат с лява ръка. Това за мене не означава,че американците са дебели, носят очила и пишат с лявата ръка.
Най-хубавото на чужбината е да намериш истината за себе си и своя народ, за да ги заобичаш по-силно. Така и аз не величая американците, само ми е болно, колко премного си усложняваме живот тук и какви сме майстори в преливането от пусто в празно. Болно ми е след като се върнах – за самоунищожителния живот, който водим. Болно ми е за учениците ни, които трябва всеки мандат да търпят изстъпленията на поредното Министерство на образованието и науката, което администрира свещеното за българина право на образование и просвета. И въпреки всичко и с две стъклени колби между четирите стени, заграждащи голата учебна стая, можеш и тук да станеш Млад НОбелов Лауреат...Е това не може да се обясни само с мизерията, раждаща гении. Това е висша духовна поръчка, направена за нашата страна, която ние все не можем да доставим до всеки един от нас...
А американците могат да се радват и на малкото, което са заявили. Те наистина ценят това, което имат. Радват се на всяко дърво и посадено цвете, защото щата Айова е равнинен, няма планини и морета, няма хладина, няма друг завет и сянка. Радват се на хората, които животът води при тях и на тяхната различност. Приемат го като неоценим дар, като духовно израстване. Благодарни са на въпросите ни, искат да споделят, да споделят. Изслушват те /без да разговарят през това време със себе си/, защото могат да се концентрират върху най-същественото. Могат да различат това, което събира хората от това, което ги раздалечава...
Именно затова първата основна религия на американците е семейството и на стотни разлика е църквата. Снимки на цялото семейство покриват работните им бюра, стените в къщите, етажерката над традиционната камина – навсякъде, навсякъде...Не видях образи на светци по икони, нито нужда от култове.
Третата религия са библиотеките, които строят усилено и без да щадят средства. Четвъртъта е образованието – училища, гимназии, колежи, където всеки, направил дарения е с изписано име върху бронзова плочка на дървото на дарителите. Разбира се, другата религия е телевизията, а също и филмовата индустрия. По телевизионните канали обаче не вървят пошли, долнопробни и нискокачествени филми, с които сме се самозалели в такова изобилие тук. Не видях филми с грубости, нито голотии, не чух друга музика освен американските характерни поп-кънтри песни от неизвестни у нас изпълнители. Религията Родината и Религията Печалбата също са основните доминиращи религии в страната. На всяка втора къща се вее американският флаг, който е и пресътворен във всевъзможни вещи – салфетки, обеци, спално бельо...
Телевизията е най-мощното оръжие на една нечувана пропагандна машина, за която ние вече 14-та година се опитваме да забравим, че някога е съществувала. Същото е с всяка една от видовете медии. Ако сега строят Статуята на свободата – трябва да я направят с телевизор в ръката – си мисля сега от разстоянието на времето.
Така че аз прощавам на американците това, което не знаят – заради това, в което вярват. Вярата им в собствените сили и възможности, в правото на достоен живот, в различността като неизмеримо богатство – е безгранична, безначална и безкрайна...
Единствените хора обаче, които изповядваха тази и малко по-различната от тази вяра и не бяха склонни да говорят за тях шумно, продължително и с много патос, бяха тримата индианци, с които имахме среща в индианското селище Мискуоки в щата Айова. Това бяха единствените хора, които не се настаниха на челните места на работната маса, а избраха да седнат на стоове наредени край стената. Ставаше ми малко страшно да ги гледам до стената. А как говореше единият от тях-Джонатан, който имаше индианско име “бизон с опашка на змия”...Той говореше така, че да поискаш да останеш в селището завинаги и да поискаш да познаваш само тази Америка – толкова близо до човешката същност, помирена завинаги с нея.
“Ние имаме нужда да пазим част от своите вярвания само за нас. Ние имаме нужда от своите легенди, в които няма богове, защото боговете са Доброто и Лошото. Нашите хора се свързват с тези, към когото ги тегли сърцето, защото не ние избираме Любовта – тя нас избира” – така говореше Дожонатан от Мискуоки.
ОТ него идваше усещане за вятър, идващ от някакви черни скали –далече, далече...
Америка на Джонатан е различна от Америка в Чикаго, която е изградена в състезание със самата себе си-кой е най-по-по-най, първи и единствен. Защо ли са небостъргачите –само за да показват най-високата гледка на света? Дали си струва като го има вече връх Джомолунгма? Америка е и друга във Вашингтон – по-мъдра, по-семпла, по-човешка....Америка е усещане за простор, за пространства, за необозримост. Градовете и са пустини /хората карат коли и не пешеходстват/, деца не се виждат навън през зимата, макар че е време за игри в снега....И въпреки че са пусти, и въпреки че слезеш ли от колата – дишаш въздух като риба – в Америка имаш усещането за простор, за перспектива, за достатъчност, за разгръщане, за надмогване на всичко онова, което те дърпа назад в собственото ти развитие.
Америка е казаната докато си жив благодарност към живите около тебе и близки на сърцето ти, към онези, които не са ти толкова близки, но които са достойни за благодарност. И аз благодаря на Чарли и Пат Крес, които бяха моите първи домакини там-не само заради фотосите на Стара Загора и на Софийския университет, заради българския флаг и герб, които ме чакаха на стената на моята първа стая в първата ми американска къща...НЕ само за това, но този спомен винаги ще ме разчувства дълбоко. Благодаря на Сали и Грег Олсън – за невероятното им любопитство към света, жизненост, грижовност и невероятното им чувство за веселие. И много,много благодаря на Том и Джуди Родуалд, с които се смяхме толкова много и открихме, че толкова малко думи са необходими, за да говорим за най-важните неща в живота-любовта, смъртта,дълга,верността, децата, семейството, професията...С които минахме по Мостовете на Медисън – за да си спомням и да желая да мина по тях дори и в България –защото страната на Щастието няма име....
И благодаря на себе си – че не взех с мен /защото никога не съм ги имала/ клишетата, в които да възприемам света и хората. Мисля, че ако не разделяме нещата по категории, ако хуморът ни не е толкова безпощаден, ако се чуваме, когато говорим, ако ценим времето си до секундата и приказките си – дума по дума, ако учим децата си не толкова на граматика, а да се изразяват свободно пред други, ако чуваме химна си преди да почнем работа и изобщо много,много по-често, ако учим повече за родния град, ако ни обучават /мака/ как трябва да изразяваме благодарността си един към друг, към работата, която работим и към страната, която не сме избрали да живеем, но с която сме кръвно свързани-мисля, че ще ни е много по-лесно....
И усещането за пълнота и смисленост ще се вселив сърцата ни – въпреки, че нямаме достатъчно географско пространство. Духовните хоризонти на страната ни са необозрими, но ние все още не можем да повярваме напълно и в това.
Уляна Кьосева
