В Деня на християнското семейство

Добро утро! Днес прогноза ще има, важен ден е. Въведение Богородично или Денят на християнското семейство е особено обичан от мен празник. Преди години кръщавахме в църквата на Отец Йордан малки дребосъчета от Дом "Незабравка". Наистина няма да забравя спомена, много светъл и лъчист. Миналата година детската градина на директорката Йоана отбеляза празника на сцената на Операта. Е това вече ме разнежи тотално. Цялата градина дребосъци са на сцената. Тържеството е изцяло с класическа музика. Едната команда са малки Моцарт-чета, с перуки от навита на рулца бяла хартия. Питам един чочко Ти защо имаш това на главата? /за перуката/, а той ми отговаря гордо-Защото ще танцувам, затова. Ай върви речи нещо след тази дълбока фраза. Имаше ято балеринки, карибски пирати, кармен-ки...Такава силно чиста енергия се усеща в Операта, когато има деца на сцената! А гордите бащи и майки /някои бащи с анцунг Адидас/ гледаха децата си с възторг. Тези с анцунзите за първи път стъпили в Операта, със сигурност. И все пак дошли... Децата на сцената са невероятна гледка. Жал ми е и ми е болно, че в училище не се развиват изкуствата, че няма хорове, театри, училищен оркестър. От децата на сцената възрастните само могат да се учат. С годините нараства този стремеж към съвършенство и намалява чистата радост от това, което правиш. Артистите са доста недоволни хора, може би защото основната грижа в този живот им е собственото усъвършенстване. Поставянето на цели и покоряването им. Дали някому е нужно, освен на музикалните критици, да отбелязват тези върхове като покорени или провалени?! На хората в залата им е нужна чиста радост. Да виждат такава насреща, от сцената и да изпитват такава. Не знам колко в салона се интересуват от изпяването на горно "до" или "закриването" на фразата. Виж-чувството и вживяването са друго нещо, те завихрят вътрешния свят и отнасят душите на хората нанякъде. По това децата са ненадминати-чувството и вживяването. Те се радват от себе си и са горди със себе си. Удоволстват от себе си. Всяко дете е роден артист, наистина. Защото няма още познание, значи няма тъга. Нали познанието носело тъга, казват философите. Децата имат високо мнение за собствената си стойност. И така и трябва да бъде. Винаги съм се удивлявала, колко горди са с постиженията си, дори и най-дребните. И как расте душицата им от похвалите. Душицата расте и очите се закръглят от удоволствие. Повече трябва да се учим от децата. В този Ден на християнското семейство ви пожелавам да направите една детинщина, да се усмихнете на дете, да потърсите някоя своя снимка като дете. И да видите какво съвършено същество сте. В какво сте се превърнали и защо-е тема друга, дълга и предълга... Спокойни почивни дни и дълги разходки из есента!

За даването на кураж

Здравейте на всички ви! При мен вече е четвъртък, обаче е само сряда. Бързам с цял един ден незнайно защо. Всъщност усещам някоя от причините де, не е съвсем да не знам. Идва зимата, килцата почнаха да се качват и да придобивам онзи як вид, с който си се помня обичайно. Масивна конструкция, на която можеш да разчиташ. Както се обявих преди време Широкоскроена в буквалния и преносен смисъл на думата. Или както разсмях Мимозито преди време, че мязам на Горски масив - до друга една, нежна, слабичка, стройна, изваяна, дългокоса, русокоса и синеока прелест. Иска ми се да се събудя слаба, фина, стройна, дългокоса, обаче не би...Дядо Коледа ми отказва тези желания, писа ми писмо да не го занимавам с глупости. Пиша това да ви разсмея сутринта, не че не се харесвам. И да се и да не се, свикнах си вече-ще ви кажа. Свикнах си. Това сега го измислих. Във всеки случай черното рокле, дето го бях определила за понеделник за официално, не ми става. Ще го пръсна. Кога стана тази работа с килцата, че не разбрах?! Така или иначе гладна и на ябълки не мога да седя, ще мисля нещо в движение за справяне с това положение. Въпросът с килата отдавна знам, е самовъзприемане. Цял площад народ да ти вика, че си добре, ти ако си мислиш че си дебел, нищо не може те разубеди. Пък и такава женска тема си е...изобилна за говорене, вайкане, утешаване, комплименти, съвети, окуражаване, мотивиране и тн. Всичко това може да получите безплатно в един разговор за килцата, който подхванете в женска компания. Един мъж би те погледнал и изрязал - Ами тръгвай на фитнес и глад му е майката. Виж, женското съчувствие си е друго. То е кърпичка за очите и корсет за тялото. Стяга те в желаната форма и ти се чувстваш добре. Уютно. Неслучайно тук за една инструкторка за водачи на МПС се чака с месеци да те вземе в курса си. Жената знае как да окуражава, това е. Мъжът ще те изреже и с това ще ти блокира всички сетива, които също са пуснати в движение, когато караш шофьорски курс например. Сетивата на една жена са доста повече, доста повече. Имам и аз опит отпреди 10 години и не станах шофьор, само си разхождам книжката. Инструкторът ми беше нелош, каза дори че Чудеса е постигнал с мен, но ми беше неубедителен през цялото време. Един вид-Хайде, от мен да мине,булчето да изкара един кетап, така и така шофьор няма да стане от нея...Ами така си е, моля ви се, то отношението се усеща. Само че не съм рекла, не съм станала. Ще се запиша при Дора и ще се самонадъхвам, с годините вече го мога. И така, срядата стана в прогнозата абсолютно женска като размисъл и страст. Ако са я прочели мъже, за тяхна сметка си е. Колкото повече окуражаваш една жена, толкова повече и собственият ти кураж нараства. Освен това се постигат чудеса. И окуражаващият и окураженият са щастливи. Какво по-хубаво от това?! Хубав ден и дълги разходки в златната есен. Поздрави от Синоптичната служба!

Това летящо напоследък време....

Добро утро! Принципно тези дни изглежда предколедната и всякаква суетня е много. Сами забързваме времето, бутайки и подканяйки го да мисли и действа за празници, софри, седенки, сбирки, мохабети, култура и разни в този порядък. И времето върви не, ами лети. Да се чудиш например днес как ще се сместят работа, рожден ден, зъболекар, култура, самоподготовка, писане на собствени, отдавна подредени мисли, връщане, готвене и така нататък. Без да се чудя много-много, ще трябва да се справя. В този порядък обаче и сънищата ми стават много динамични и те, всяка вечер са различни, снощи беше и цветен, пак, което не е често. Завърша ли деня,гледайки на компа опера, в съня участвам в нея, пея, с костюм съм, изобщо...луда работа ви казвам. Не зная как е с хората, дълго живеещи в чужбина, но преди години, след 20я ден в Америка, сънувах на английски. Това го помня като ден днешен. Иначе в сънищата си развивам теми от деня, но наистина се случва по извънредно интересен начин. Нямам прозрения, видения или разговори с мъртви хора. И пак са интересни, ако ги помня сутринта де. Мама например в сънищата си води битки непрекъснато,участва в истински сражения, тя е боец човек. Баща ми и той, обаче със собствените си демони. Аз и в сънищата си разказвам истории с хора, непрекъснато някакви нови и нови завихряния. От снощния помня една хубавица как ми показваше новата си плетена жилетка, която беше някакъв особен цвят - винено и лилаво едновременно. И че в Градската градина имаше наредени маси, на които хората пиеха кафе, а над тях дърветата сипеха жълти листа. Беше като уличка с масички и хора зад тях. Сигурно и заради такива красоти сутрин не ми се буди и става, тези дни ми е особено трудно. Пред-Коледните сънища са такава омая...И действителността не е лоша де, хубава е, има очакване в нея. В мен също. По Коледа обикновено ми се случват важни и интересни неща. Преди години чаках вест дали съм одобрена за обучението в Америка, сравнително скоро имах първи разговор за нова работа, която стана сегашната ми...Може би нещо хубаво и сериозно пак ще се случи, скоро. Тонеция каза, че има такава тенденция-вчера видя в чашата ми от кафето. Рожденичката днес е тя - нашата Тони. За някои хора не ми се пише дълго и широко, ставам леко фаталист с годините. Бих искала само да ни е жива и здрава още години. За да е пример жив за годините, които само намятаме като шал на раменете си и то артистично. Годините, които не тежат-а те завиват, топлят, увиват, пазят. като топъл, плетен на ръка шал. Да не забравя да ви кажа, че в Библиотеката има представяне на новата стихосбирка на поета Таньо Клисуров, а в Операта - концерт с песни и откъси от български опери и оперети. Поздрави от Синоптичната служба и пожелания за светъл и спокоен вторник!

Два рождени дни, една изложба

Добро утро, приятели! Проучих го този ден, с какво е толкова необикновен, че на него, преди известен брой години, станах за първи път леля. Днес е родено Надето, моята любима душица в друго тяло. Никога не бях виждала бебе, толкова малко и толкова ококорено, така да си държи главицата вдигната и да гледа света с любопитство. Когато си го вземахме вкъщи, леля му направи разни украси за "Добро дошло". Изобщо много е приятно да си леля, ще ви кажа. Хареса ми да свържа днешната дата с факта, казва Уикипедия - през 1558 г. — След смъртта на кралица Мария Тюдор на английския трон застава Елизабет I. В управлението Елизабет е по-умерена от баща си, брат си и сестра си. Един от нейните девизи е „video et taceo“ („Виждам и не казвам нищо“). Тази стратегия, която съветниците ѝ не одобряват, често я спасява от погрешни стъпки като прибързани политически и съпружески съюзи". Моето любимо Наде е същото - вижда, знае и не казва нищо. Ще предпази сърцето и ще съхрани повече-надявам се искрено аз, която не ги мога тези работи. Хем виждам, хем всичко си казвам. Питаш ме, не питаш. Затова и възрастните се учат от децата, няма как да е само в едната посока. Учат се, но какво ли прилагат от наученото-вече е...тема за друг урок. Та така, интересен ден е днес, затова си го е избрало Надето. В четвъртък ще дават филма за Елизабет Първа,който много харесвам. Мога да го гледам безброй пъти. А защо ли пък Живчето днес си е избрала да се роди? Ха, ето тук пише нещо подходящо за свързване на днешния ден през 1950 г. — Тензин Гятсо - 14-ият Далай Лама, е ръкоположен за държавен глава на Тибет. Еми това е то, знаех си аз че Живчето има нещо в биографията си като държавен глава. Нейната държава, на която е абсолютен управник с душа и сърце включва много верни поданици - внуци, племенници, деца, сестра, както и доста обичащи я силно кокошчици от йога-та /сред които и пишешият тези редове, моя милост/. Не може да се отрече, Живчето е любим владетел на реални и духовни територии. Да са ми живи и здрави двете образки на днешния ден! Помежду им има достатъчно много разлика. Пожелавам на малката да вземе жизнеността и усмивката на голямата рожденичка. А на голямата - да не се променя. На двете пък - да ги тресне като светкавица по една голяма любов, доколкото е възможно да е голяма в днешното свито откъм емоции време. И така, днес ще ми се не ще - ще заминавам по работа след малко. Призовавам ви на откриването на изложба довечера в зала Байер, за която създадох следния текст вчера: Вероятно е възможно близнаци да бъдат родени в една и съща година, един и същ месец, с 4 дни разлика, в различни градове на България?!?! Да отраснат в различни градове, а после да се съберат да учат заедно. После пак да се разделят и да живеят паралелно еднакъв живот. Децата им дори да са набори, сиреч и те самите – близнаци. После майките-близнаци да се съберат отново -в обща изложба, която се открива на 17 ноември от 18,30 часа в Зала „Байер”. Вероятно е възможно. ..Може би отговорът ще намерите в изложбата „2Х25” на Гергана Вълкова и Бисерка Вълканова. Може би да, а може би не. ..Пробвайте за всеки случай. Спорен ден и поздрави от Синоптичната служба!

Петък, добричкият и миличкият той

Добро утро! Напоследък са такива мъгли и тъмнини, че не мога да разбера утро ли е що е. Особено като си легнал в 1,30 и нямаш и 6 часа сън. Купонът снощи беше супер! От запазена маса с 8 места стана още в първите минути на пристигането една голяма, стил Рицарите на Крал Артур. Само по нашите географски ширини стават такива работи, си мисля. Не съм го преживявала, но си представям един германец да се пъне да носи допълнителна маса, защото артистично сме дошли малко повече от обявеното хора. Хич няма и да се напъне. Кръчмата си я бива, народът се весели, ударил го е на ядене, пиене и тези три неща. Няма лошо, всичко е хубаво. И днес съм позитивна. Сигурно защото се събудих без главобол на цялото изпито вино и че дори ми се ходи на работа. Понеже твърдо продължавам положителната вълна, ще съобщя в положителен дух, че днес е Свети Филип - каза световната клюкарка Уикипедия. И като прочетох Филип - ми стана положително и хубаво. Защото се сетих за първата кукла в моя съзнателен живот, мама казва,че била момченце и съм я кръстила сама - Филипчо. И ми харесва това мъжко име. После съм разбрала, че и крале се казват така. После съм се влюбила и в чистите български имена - Яна, Рада, Елица,Зорница,Ния,Божана харесва ми как звучи Момчил, Манол, Рангел. Не крия, че Георги и Тодор са ми любимите мъжки имена, разбира се, защото баща ми и брат ми ги носят. Но и мъжете Георги и Тодор са принципно готини. Разбира се, не всички.Тези, които мога да изброя веднага, защото мисълта ми ги избира като сладури. Напоследък децата се кръщават на никого и с отчетливи имена. В смисъл -лесни за изписване на латиница. Като Мартин - както го произнасяш, така го и пишеш. Снощи пак ме бяха изписали Юлияна, но аз и вече не го забелязвам. Ами Божана какво да каже - има да обяснява на разни служители по света коя е буквата Ж и как се изписва според европейските споразумения и изисквания. Имената станаха едни такива ...с единен световен стандарт. Аз пък харесвам уникалните за всяка нация. Нали съм парче чешит. Сигурно затова са ме кръстили с руско име на баба, която се казваше Удинка. Моята покойна любима баба. От нея имам усещането за безусловна, без всякакви условия обич. За обичано и обожавано дете. Повече не срещнах такава. Но усещането е в мен. Да ви кажа за днешния петък още малко - богат е на събития. Сутринта - Макс и Мориц в Операта, Към обяд Детската опера на 5то основно училище ще се представи в театъра, в 18 часа ще има документален филм за Борис Христов в библиотеката, а час по-късно в Операта - мюзикъл Дон Кихот от Ла Манча. Май имаше и още работи, обаче ги забравих. Ще си сложа розовата жилетка и ще си поискам от Свети Филип радостен и усмихнат като детство ден. Всички деца да имат кукли и любими баби, които да ги отрупват от главата до петите с обич. Спорен ден и поздрави от Синоптичната служба!

Позитивен, положителен, позитивно-положителен ден!

Добро утро! И днес прогноза ще има, въпреки и пряко критиките. Тя ще е добра, кротка и блага. Позитивна като агънце на зелена ливада. Като кравичка на склона на Алпите. Като калинка върху маргаритка. И такива ми ти едни пасторали. В чест на днешния празник на Свети Йоан Златоуст устата ми ще бъдат златни, няма да изрекат нищо лошо. Макар че светецът като обикновен човек е бил силен проповедник и с изричаните истини е хвърлял в смут велможи и обикновени хора. Този светец винаги съм го харесвала тайно и все да го проуча по-подробно, но време не остава. Отец Йордан Карагеоргиев може да ми разкаже за него, той е такъв разказвач и такъв невероятен човек. Стара Загора дали знае, че има Отец Йордан като национално богатство? Ако знае, знае. По следващата точка от дневния ред днес в позитивната прогноза наблягаме на темите от деня. Световната умница Уикипедия каза, че днес Луис Карол е написал в дневника си "Почвам книгата с историите на Алиса". Това ми хареса като събитие от световния дневен ред, хареса ми много. На сладурката Алиса сега дали ще и бъде интересно да броди из нашия свят? Из корените на дърветата дали все още се намират други светове, зайци и близнаци, дворцови свити? Дървото на живота е все такова - каквото горе, такова и долу. И сега има герои, които Алиса би искала да срещне, убедена съм. И детските романи са също разкошни, но те пренасят директно в друг свят. Не е като при Алиса - да те накарат да се замислиш за истинския свят и да намериш в него героите от книгата. Винаги съм уважавала политическата сатира и тъничкото водене да правиш децата бунтари, не фантазьори. Бунтарят иска да промени света, фантазьорът - да си измисли свят. В днешната позитивна прогноза отбелязваме 13 ноември и като Международен ден на слепите. Записано е и, че за Католическата църква днес е Световен ден на почит към българските католически свещеници, обявени от папа Йоан Павел II за блажени — епископ Евгений Босилков, Камен Вичев, Павел Джижов и Йосафат Шишков. Значи е голям празник за Католическата църква и за България, разбира се. Ако свием в прогнозата националните размери до старозагорски - днес е поредния хубав ден за Стара Загора. О,да. Още един ден да се радвате на дърветата билоба в парка, да погледате как монтират дървените къщички за Коледа и да си представите греяното вино, захарните близалки, курабийките, всякаквите чудеса, които ще примамват. И лампичките слагат, а тук сме силни на лампички и на заря. Зарята особено много очарова народонаселението. За 5 минути заря - 5000 лв, 10 минути -10 000 лв. Такива са разценките на професионалистите. Останалото е чиста радост. Днес ми е толкова позитивно, че няма как да не ви поканя на концерт във фоайето на Операта и на кръчма после и то хубава. Естествено, ще платя билетите и сметката, но някой друг път. Като ми изплатят наведнъж всичките часове извънредна работа след 17 часа и...докогато има работа. И това ще стане, ще ударя едно черпене и ще замина да живея на Карибите, плажа, третият хамак вдясно. Нека да бъде чудесен този ви четвъртък и много лек и спорен! Поздрави от Синоптичната служба и всичко най-положително и позитивно ви желая от сърце!

25555 показвания - 387 публикации, бреййй!

Добро утро! Така пишеше тази сутрин на брояча на блога - 25555 показвания - 387 публикации,имам и разни по-отпреди, когато ги пишех във Фейсбук и не бяха синоптични, а сутрешни. Много продуктивна се оказа вашата Синоптичка, че и постоянна. Това второто не е сред най-ценните ми качества в аспекта, в който постоянство се свързва с дисциплина. Хич ме няма по дисциплините, то е някакво вътрешно съпротивление на всякакви заповеди и разпоредби. Също не мога задълбочено да чета закони, разпоредби и законови текстове -нито са ми интересни, омръзват ми, а са важни неща. Йончето беше голяма сила в помненето на закони и разпоредби, да работи с тях, да ги цитира. Така бих казала веднага по кой член и алинея един отчет на важна личност като кмет например е публичен. За мен като текстописец публичен е, когато е обявен публично, мястото на което се провежда е обществено достъпно, може да присъства всеки който поиска. Не е публичен, когато е в луксозна зала и присъствието е с покани. Но истини сега в днешното време - толкова, колкото на брой са хората. Отдавна съм го разбрала. В тази държава всичко можеш да си съчиниш, измислиш, поставиш за истина, може да измислиш дори себе си, собствената си фигура и величие, значимост, свършени дела и тн Нужен ти е само един вестник и си готов. Ако има и телевизия, още по-добре. Ако си във всички медии - най-добре. Може да си търсач на изчезнали градове, може да си възрожденец на съвремието, може да си борец за правда и свобода, пламенен патриот, баща и майка на този град и хората му, вместо които ти мислиш, ти чувстваш, ти се стараеш, ТИ ЖИВЕЕШ...Пазиш ги от соросоидите, които нападат града, нападнали са ги, но хората още не усещат. Пазиш ги от кърджалии, които лазят по хълмовете на Аязмото и ще превземат повторно улиците и кръв ще се лее. От предатели, които искат да закопаят в дупка всичките 8000 години на Стара Загора и да плюят върху тях. Брррр, мръсници такива! Познати ли са ви тези теми, хора, улици, автомобили. Ако четете вестници, със сигурност. Вестник да имаш в днешно време, ей! Там всичко става публично, прозрачно, достъпно, леко, лесно. Стара Загора е на 8000 години и малко повече вече. Цъфти и процъфтява. По велоалеите летят велосипедисти и градът е спортен, еко, био, духовен, уникален. Е, не е Европейска столица на културата, но ще иде да се примоли на Пловдив, ще го погледне с дълбок поглед и може и някой милионец да ни мушне в джоба-като брат на сестра. Уникално е, колко истини бродят из медиите на този град. Медиите правят живот, различен от този, който е. Не им вярвайте и се съмнявайте. И не преставайте да се усмихвате. Вчера беше един лъчезарен ден за мен, получих чудесни думи за бате Радо, не че не го знам магаренцето ми, но друго си е така общественото признание. Спорен вторник, в Библиотеката ще има безплатен концерт на кънтри-група фром Ю ес ей - демек САЩ, а аз ще се отправя по това време на Изток, далеч на изток, че е време за йога, крайно време е. Поздрави от Синоптичната служба и спорен ден!

Събуждане след гъстия и дълбок сън

Добро утро от една успала се синоптичка! След тъмната бира снощи спах така сладко, че май ми хареса и пак ще опитам. Освен това заведението беше малко, много европейско, много вкусно и подходящо да съм с приятели, не става за тайни срещи, защото не е приватно, както казваха не знам там кои събратя, сърбите ли...Приватно Е уединено. Във всеки случай вчера след работа свършихме добра работа със Снежка и се наградихме с бирата, а то и с мисълта приятели извикахме. Та стана чудно. Приятелите са една от малкото семейни двойки в града, които много харесвам. Те са двама, сякаш са създадени така. И никога нищо друго не е имало, освен да са двама. Винаги са двамата. Не съм ги чула да говорят в множествено число за себе си, но живеят, изразяват се, успявят и по отделно, а то е успех за двамата. Имат прекрасно пораснало дете, на което ще е трудно с този пример на родителите си - да си намери другата част от цялото. Мисля, без да се обезкуражавате, че Вселената рядко събира такава двойка, от двама, които са всъщност едно. Тя си има нейните си правила, а и напоследък хората станаха твърде остри, твърде ръбати и неприспособими към единение. Мислят си, че е твърде голяма отговорност. Не, не е отговорност, то е просто живот, вдишване и издишване, продължаване на дъха на другия, на мисълта му, на радостта му, на болката. Ако ти стиска. Защото е ежедневен живот. Не съм си и мислила, че така хубаво ще ми започне седмицата. Дано и днес, въпреки изтезанията на зъболекар които ми предстоят. Тя си знае, д-р Ненова и упойчицата е винаги готова за мен. Иначе не отварям устата. То бива голяма жена така да я страх, но моето, то е страх, разигран и като спектакъл с опити за бягство, самоутешения, антракти, че да си почине душата, кривене на лицето във всевъзможни пози и такива ми ти работи. Днес сутринта може би ще имам гостенче на детския спектакъл, а вечерта във фоайето на Операта може да видите "Дидона и Еней". Не слагайте заглавия предварително, а просто полюбопитствайте-музиката е чудна, а акустиката много лирична. Поздрави от Синоптичната служба и извинения за закъснялата прогноза! Ще пиша на Загорка да добавят в рекламата за тъмна Ариана - след изпиване се спи дълбоко и крепко.

Понеделник и завръщане от обичайното

Добро утро, скъпи приятели! След литературния край на миналата седмица започва една чисто нова, която не знам какво ще ми донесе. Ще ида ли на семинар в Пловдив или не. Ще напредне ли премиерата в Операта или не. Ще ми хареса ли новата книга, която ще почвам да чета или не. Ще се случи ли нещо необикновено или не. Всяка нова седмица в понеделник е загадка. Въпреки че си набелязал доста неща за вършене, нищо не е сигурно, всичко е предпоследно. Не смееш да си възторжен, да не объркаме реда, да не урочасаме новороденото начало. Новороденият понеделник чака орисниците си. Надявам се да са добри и милостиви. Да пожълтеят дърветата напълно и красиво. Да вали, но да не е досадно и студено. Да направя още хубави есенни снимки. Да намеря най-искрящото жълто на есента, а може и някой внезапен нов цвят. Толкова фабрики за бои за коса се вдъхновяват от есенните цветове, за да направят за нас, женорята - такива нюанси. Надявам се на този понеделник да даде строен тон за цялата седмица и да премине тя организирано и вдъхновено. И с интересен край - на друго място, с други хора. Винаги когато си някъде другаде в почивните дни, те носят смисъл. Ако си почиваш в обичайното - няма ефект на почивка. Само забавяш хода, нищо повече. Полежаваш повече, вместо да видиш повече. Мотаеш се из вкъщи, вместо из есенни гори с потайни джуджета. В обичайното няма как да съчиниш един свят, който целият е извън, отвън, далеч и те чака. Всяко излизане извън града в почивните дни ми е давало почивка и смисъл. Почивните дни в града ми носят навалица от мисли, хора, впечатления, които се блъскат в понеделник на вратата и всеки иска да влезе, а аз се чудя кой по-напред да пусна. Ще сложа морската жилетка днес, все едно съм гледала есенното море и ще направя понеделника морски. Имам в главата си да ви говоря за няколко културни маршрута през седмицата, но ще е утре, днес свиквайте с делника. Поздрави от Синоптичната служба и лек понеделник!

Поетичният петък на Стара Загора

Добро утро, добро утро! Ето че дойде поетичният петък на Стара Загора и нейния доста стар, авторитетен конкурс "Веселин Ханчев". Това е първият ми спомен от Стара Загора, когато се установих тук в далечната 1992 г. Нито бях напуснала софийския вестник, нито пък работех в него. Обаче ме влече към събитията и това си е. Търся, къде какво има в непознатия град и хоп - конкурс, литературно четене, красота.Отивам сам-сама, в този град не познавам никого...още. Красиво е в старата къща и много ми харесва духът и един стих. Искам си го от поетесата, тя е щастлива, направо ми подарява листа, куплетът е напечатан, тогава нямаше компютри и си е в мен, вече доста жълт и поопърпан. Не ме бива да цитирам стихове по памет, а и сега го търся, та като го намеря, ще го напиша. Името на авторката забравих, а и май никога не съм го запомняла. Стихчето остана. Конкурсът също. Слава богу, някой местен властник не се преамбицира да го закрие или прекрои до неузнаваемост. Примерно да е конкурс с директно възлагане на победителите. Харесва ми и и прилича на Стара Загора да има литературен конкурс, макар че поетите на местна почва не достигат, няма нито един литературен кръжок, камо ли поетичен само, децата се готвеха преди време на яташки принцип от Мария Донева, но то и горите свършиха дето стават за явка. И все пак и отива на Стара Загора. Тя е спокоен и тих и одряман град, а поетите имат нужда от тишина и спокойствие, за да си съберат мислите и римите. Стара Загора е идеално място да се събереш. Първо- разпаднал си се от кеф по столичните мероприятия, побъркал си се от култура по другите градове и сега се събираш, лепиш и възправяш. Второ - събираш се много бързо, почти светкавично, защото в Стара Загора трябва да воюваш за оцеляването си в духовен план, всеки ден, ежеминутно. Всеки ден трябва да самонанясаш от оня, оранжевия на цвят препарат, който не дава да те хваща ръжда. Ръждата на ниския вкус,на кича, на липсата на критерии за стойност и тн Една от съставките на този оранжев препарат е поезията. Дано да чуем добра тази вечер. Обикновено поезията на младите е пълна с вампири и таласъми, самоубийствена, апатично-наблюдателна и такава една подобна. Може пък и да има светъл лъч. Желая ви спокоен петък, лиричен и стихотворен! Утре да не забравите за концерта на етносите в Операта в 17 часа! Поздрави от Синоптичната служба на 8я етаж!

Кино-четвъртъкът пред вратата

Добро утро! Честно казано не знам точно за какво да ви пиша в днешното утро. Почвайки с обещанието за слънце и в днешния ден, печеля време, за да си пренаредя мислите. Те обичайно са много и се блъскат рано сутрин като пред вратата на баня, която е единствена в къщата, а сутрин желаещите да я посетят са много. Днес би трябвало да ни е филмовият четвъртък. Слава богу, че се случи, че живеят в голям град с кино! Едно време и в Кърджали имаше не само кино, а огромен кино-дворец с най-грамадната кино-зала, която съм виждала /по-голяма от сегашните в МОЛовете/, друга по-малка, кино-видео-клуб и една специална зала, да си оставите детето да го гледат, докато гледате кино. Това цялото се казваше Кино"Орфей" и беше изключително модно за времето си и за цялата страна. Сега го няма, както и Кино "Комсомол" в Стара Загора. Изтърбушени са и са превърнати в магазини /първото/ и Бинго-зала /второто/. Киното се пресели в МОЛовете, където ги има, разбира се. А си е магия, незаменима нито с домашните високотехнологични системи, нито със зяпането на лаптопа или компа. Киното е звук и картина от всички страни, влизане вътре в действието, понякога и в главите на героите, пътешествие в объркания свят на човешкия мозък, по магистралите на светлината и кривите пътечки в тъмните гори на потайности. Едно време мислех да уча кинорежисура като завърша журналистиката, но така си и остана. Животът е всичко онова, което става, докато правиш планове. Доста живот поотхвърлих досега, а плановете - добре, че ги е имало, те също се броят в невидимата биография. Прочитайки книгата, по която е правен филма "На един черпак разстояние" се убедих още веднъж, че киното е за да дава надежда на хората. Книгата е реалистична и меланхолична и тъжна, филмът - лъчезарен и слънчев и весел. Книгата е това, което става в живота. Филмът е за това, което искаме да става....Само че не винаги и обикновено не става така, като на кино. Живот като на кино сигурно означава и това - да виждаме това, което искаме да е, да се изгубим за 2 часа, да вярваме 2 часа. Ще видим днес, ще се изгубим ли, ще вярваме ли, ще се смеем ли, че обикновено прокламираните комедии напоследък са странни, меко казано. Желая ви спокоен и лежерен четвъртък, разходка по обед из някой парк и красиви снимки да направите на есента! Поздрави от Синоптичната служба на 8я етаж!

Сряда на женското многотемие

Добро утро в сряда!Усещането ми е, че се е задало слънце, защото навън е доста просветляло и едно такова, романтично. Когато има слънце и светлина, снимките стават чудесни. Никакви светкавици не помагат, ако няма слънце. Може да се убедите, ако посетите Фотографския салон в Зала Байер. Открит беше снощи от доайена на фотографското дело в СТЗ Кольо Пейчев и то много забавно. Беше ми интересно да го слушам. Запомних какво казва, коя фотография харесва, как "да няма много елементи в снимката, да има един и да се запомни". Седналата жена на стълбите, която му е любимия фотос. Черно-бял пък на мен ми е любимо. Някога, ако имам своя си стая, ще е с фотографии по стените, имам и сантименти от детството. Фотографията е невероятно силно изкуство. Преди години срещнахме Иво Хаджимишев с учениците от Фотографския кръжок на Езиковата гимназия. Два часа не мръднаха децата-да го слушат, как им говори. Не се поместиха от местата си. Защото има хора, които носят със себе си целия свят, такова усещане имаш за тях - как светът върви подир тях, обгражда ги, в тях е. Този свят, за който мечтаеш. Едновременно реален и от друга, невидима материя. Придобит, но и вроден. Все повече си мисля, че хората с харизма така си се раждат. То не се придобива с репетиции и тренировки. То си е дар. Дар свише. Та така...За фотографията и харизматичните хора като Иво Хаджимишев. Разглеждала съм негова изложба в София, беше с текстове към снимките, чиста поезия. Обикновено когато си добър в едно изкуство, непременно имаш още един поне талант. Снимане и писане, какво по-хубаво от това. Колкото повече глупости ни заливат от телевизиите и медиите, толкова по-красив свят си изграждат хората, които искат да мислят с главите си и да усещат със сърцата си, а не някой друг да ги води. Сайтовете за книги, за фотография, за дизайн, блоговете стават все повече и по-интересни. Така и се пада на журналистиката, която изостави хората и се повлече по политиците, следейки ги като вярно куче. Специално разглеждах публикациите в регионалните новини в два големи вестника и трябва да ви кажа, че се поболях от заглавия като "Учителят, пратил деца в болница: Блъснах едното, то се бутна в друго и паднаха" и заглавия, в които има глаголи - изостави, почина, блудствал, бедстващи, блокирани, апокалипсис,"Шофьор блъсна крава, уби я на място". И после иди говори за изкуство на изтерзания от висящи над главите му думи човек. Та даже и безсмислените изследвания на разни институти вече идват вповече "За издръжката на семейство с две деца през зимните месеци вече ще са необходими около 2280 лв. месечно, или по 570 лв. на човек.След увеличаването на тока животът ще поскъпне отново, прогнозират от Института за социални и синдикални изследвания към КНСБ". Кому са нужни тези новини? Колко хора вземат заплати по 1140 лв, та да се съберат две такива и да си гледат двете деца? Така че, не вярвайте на медиите, а на своите 2 или 200 - колкото имате. Добре че се раждат деца - Вселената си знае работата, тя пази всяко дете и не го оставя гладно и жадно. ...Слънце ще има и ще отида да нагледам дървото Гинко билоба в парка дали е станало жълто и да го снимам. Желая ви спокойна и светла сряда! Поздрави от Синоптичната служба!

Изящен като балерина вторник

Добро утро, приятели! И днес продължава мъгливата и студена ноемврийска серия утрини. Единственото различно бе, че ми се стори че вали. То е един успокоителен шум, който идва от терасата по тръбата от покрива и звучи почти като малки камбанки - когато дъждът е спокоен, равен, с едно темпо. Когато е буен и дързък, той произвежда силни звуци и директно се опитва да влезе през прозорците. С една дума, не иска да е оркестър, иска цялата сцена да е негова и да играе всички роли. Като написах сцена и отпътувах към танцовия спектакъл днес. Аз харесвам нашия балет и ми харесва да го подкрепям и не съм критична. И изобщо ми харесва съвременният балет. Харесва ми всичко, що е балет. Тъгувам, разбира се, че не се намират момчета за попълнение. Но много харесвам и тези, които имаме - Станко, Сашо, Драго, и Иво, който не е в Операта, а непрекъснато го виждам, защото усмивката му е навсякъде. Тази вечер ще гледам Тодор и Дани. Знам че ще се усмихвам на това, което виждам. Това е моето изразяване, че нещо ми харесва. Не зная, как щях да бъда отстрани, ако не работех в Операта. Нямаше да мога да ходя на всички спектакли със сигурност. Може би щях да съм капризна и да очаквам високи постижения на сцената. Може би после щях да критикувам, като че ли съм дала 8 или 10 лева, за да правя художествени анализи, а не да се оставя да изчезна в един различен свят. Да обсъждам костюмите на героите и защо този Граф ходи с този плетен пуловер, какъв граф е, вместо да слушам музиката, която рисува любовта, изоставена заради дълга. Ами нямаше сигурно да е съвсем така, аз не съм критикар човек и изказвам мнение, само ако е положително. Ето, последната книга, която захванах, не я прочетох и не ми хареса, но не изказах мнение. Защо да се водят хората по моето мнение, това може да е точната книга за тях. Та така и с Операта, упорито изписвана като Оперен театър в общинските афиши. Не, Стара Загора има Опера - създадена и строена за Опера. Нищо че в нея се провеждат и състезания за културисти, кинофестивал, партийни сбирки... Че все по-често хората идват тук на театър, не на Опера. На гостуващи постановки, които за тях са критерий за качество. И аз бях на една гостуваща, че и прехвалена, че и с купен скъп билет /винаги си купувам билет/, че и щях да заспя в салона. Обаче друго си е да дадеш 20 и кусур лева за билет, ще ти хареса и още как. Не мож каза, че не ти е харесала, дал си пари...Уважаема ти, старозагорска публико, достойна да бъдеш възпята! И така, в днешния вторник след работа ме чакат цели три работи - да слушам в Радиото за авторското право лекция, да ида на откриването на Фотографския салон и да гледам Заедно сами в Операта. Понеже съм чевръста, ще се справя. С помощта на вълшебното слонче-брошка, което ще си закарфича да ме познавате отдалеч. Поздрави от Синоптичната служба и лек вторник!/снимката е от спектакъла Споделено пространство на нашия балет/

Понеделник и разни модни размисли

Добро утро в ноември вече! Понеделник е, сив и мрачен навън, ще трябва да го опитомявам с розовата си жилетка, която се развява и която много обичам. Това де що е ярки цветове ми отиват много, циганска душа нося, ей. Толкова харесвам елегантно облечените хора, а толкова да ме влече по цветовете. Опитвам се да ходя по ръба-елегантно да съчетавам цветовете, не знам как се справям, но вече на тези години и не ме интересува. Като се загърна в розовата си жилетка, ми е усмихнато. Обичам музика, хора, цветове, дрехи...които ме карат да се усмихвам. От дрехите определено харесвам по-шантавките, така, да има закачка и виц в тях. Скучните не ми харесват. Преди години в детството ми магазините са били празни. Не съм питала майка ми как се е справяла, но мисля че си е шиела дрехите. Аз ходех с униформата и на училище и после - за да давам пример. Майка веднъж беше чакала на опашка ужасно дълго и бяха я бутали и блъскали, за да ми донесе едно...плетено костюмче от тогавашния Полски център. Още е пред очите ми - керемиден цвят някакъв, с една остро пришита нещо като дантела и тя плетена, с права пола. Плетяха ми разни пуловерчета, според модите. Спомням си едно, което ставаше и за училище - тъмносино, с лека бяло-червена лента. Около врата-плетено в кръг, беше интересно. Баба беше майстор на яките вълнени пуловери с модни плетки тогава. А също и на някакви плетени каскети, които сега пак са май на мода. Когато изведнъж ме приеха студентка, трябваше да ми се съберат дрехи, за да отида в София. Събрахме ги и заминах, почна да идва зимата и мама отчаяно ми търсеше палто, първо намери и ми прати едно детско палтенце Мечо Пух, произведено в Чарита,Чирпан. После в началото на яката зима пристигна и дългото ми палто, то беше много готино. Иначе си имахме модна къща Евридика в Кърджали, където ми шиха джинси в 7 клас, защото бях едричка и нямаше детски дрехи като за мен. Джинсите ми ставаха и като студентка даже. От детството ли, от що ли /дето нямаше нищо тогава/, но много харесвам елегантните и добре облечени хора, хората с вкус. Разбира се, че хубавото е и въпрос на възможности, но винаги се намират и решения, ние нали сме нация дето знае 2 и 200. Вкусът винаги намира начин да се изрази, винаги. Еха, тази прогноза една модна стана, майко мила! Желая ви светъл и успешен понеделник, да ви върви леко и гладко и цветно! Поздрави от Синоптичната служба!

Честит празник, съвременни будители! /извънредно синоптично издание/

Честит празник на Будителите! Освен че в днешния ден си спомняме тези от миналото, той е и повод да си зададем въпроса – има ли ги днес? Разбира се, че ги има и тази година от съвсем наскоро мога да ви дам своя си пример. За мен съвременните будители са хората от инициативния комитет, прераснал в Фондация Пловдив 2019, които създадоха хиляди събития и защитиха кандидатурата на Пловдив за Европейска столица на културата 2019. Ако трябва да изброявам имената им, ще стане дълго изреждане. Има ги в сайта за кандидатурата на Пловдив. Любимците ми са Манол Пейков и Веселина Сариева, на тях специално честитя днешния празник! Кандидатурата на Пловдив е урок за всички градове – местните им власти и неправителствени организации – как се строи насред сушата огромен платноход от мачти и мечти, който да пуснеш да плува в световния океан. За да осъществиш каквато и да е идея днес, която да помогне, запали и събере повече хора, е нужно, показа Пловдив: да вярваш в себе си, да мечтаеш, да обичаш града си, да хванеш във въздуха и докато още трепти всяка идея-възможност да бъде претворена в полезни дела, да запалиш управленците, да ги държиш близо до себе си – защото те бързо се разсейват, да знаеш езици, да имаш много международни контакти, да имаш хоризонти в себе си. Да накараш хората да спрат да се чувстват гладни за пържоли и да се чувстват гладни за още и още красота. Пазя прилежно писмото, което Манол Пейков написа във Фейсбук по повод някои критики за избора на Пловдив за столица на културата 2019. „По мое мнение резултатът ни е първокласен. Програмата е стройна и добре структурирана, в нея към момента, цели четири години преди заветната дата, личат имената на 219 чуждестранни партньори – артисти и творчески организации – от 35 държави. Планираният бюджет е консервативно-реалистичен (в пъти по-малък от софийския и варненския). По-голямата част от него ще бъде инвестирана в хора и събития, по-малката – в инфраструктура. И най-важното: събитията не са самоцелна шумотевица, която да остави след себе си само осколки от фойерверки. Зад тях стоят ясно изразени цели: подобряване на градската среда, в която живеем; по-успешно интегриране на малцинствените и непривилигерованите социални групи; и, най-после – връщането на града (който отдавна е престанал да бъде онази "агора", на която хората се събират, за да решават общото си бъдеще) на онези, на които той по право принадлежи: неговите граждани.” ….”Връщането на града на неговите граждани”…Това ми е изречението днес, когато не мога да проумея, камо ли да замлъкна относно факта, че Община Стара Загора не връчва вече Награда „Икар” в навечерието на този прекрасен празник – 1 ноември. Пък да се кандидатираме за Европейска столица на културата не съм и помисляла…биля, както казват местните. С много мъка и борба, Митрополит Методий Кусев е направил Парк в Стара Загора – на гол баир, на място за паша. Направил парк, за да се разхождат на чист и спокоен въздух гражданите. Да се прибират успокоени и да си поспят. Да си буден изисква усилие – на клепачите, на мозъка. Усилие е да си буден. Сладко – за някои, тежко-за други. Зависи какво искаш да видиш, обозреш, обхванеш, проумееш – с будния си мозък и съвест. И да задвижиш ръце и крака да го направиш. ЧЕСТИТ ПРАЗНИК на всички съвременни будители!!!!!!!!!! Без да съм му искала разрешение, отдолу слагам писмото на Манол Пейков, което често препрочитам. Manol Peykov September 12 • Edited • В пoследната седмица видях и чух доста мнения по въпроса за избора на Европейска столица на културата 2019, някои от които – доста крайни и спекулативни. Реших, че е време и аз – в качеството си на член на Управителния съвет на Фондация Пловдив 2019 и на презентационния екип на Пловдив пред журито – да споделя своето. Подготовката на пловдивската кандидатура започна доста рано: гражданският инициативен комитет – чието естествено продължение беше фондацията – бе създаден през още 2010. Това даде безценната възможност за естествено отсяване на екипа, който да работи по кандидатурата. Пловдив е относително малък град (за България – средно голям), чийто човешки потенциал не може да се сравнява с този на София. Достатъчно е да използвам себе си за пример: макар да живея и работя в Пловдив, повече от две трети от сериозните ми професионални контакти – и почти 80% от публиката ми като издател – се намират в София. По размер градът не се е променил през последните трийсетина години; населението му наброява около 350,000 души от много време насам. Ала съставът му е променен из основи. От една страна се наблюдава сериозно изтичане на мозъци към София и чужбина. (Измежду 25-мата ми съученици, с които завърших Английската гимназия преди 25 години, само четирима живеят и работят в Пловдив.) От друга – с шестте си висши учебни заведения Пловдив привлича млади хора от цялата страна, повечето – от малки селища, в сравнение с които този град е истински мегаполис; голяма част от тях след завършването си остават да живеят и работят тук. Повече от ясно е, че събирането на подходящ, компетентен екип, който да се грижи за кандидатурата и да я подготви по подобаващ начин, беше сериозно предизивикателство. Фондацията, например, в течение на последните няколко години смени състава си основно; затова пък онези, които са в нея понастоящем (работата е доста времеангажираща и напълно доброволна) са в преобладаващото си число хора, които са сериозно загрижени за настоящето и бъдещето на този град. Артистичният директор – централната фигура във всяка кандидатура – също беше сменян. А настоящият артистичен директор открито и смело заяви пред журито, че ако Пловдив бъде избран за културна столица той ще отстъпи от длъжността, за да даде възможност на негово място да бъде избран човек с размах и компетентност, подобаващи на подобен форум. Екипът, който се грижи за написването на апликационната книга (всеки от градовете кандидатства с 80-страничен "бидбук", който начертава философията на града-кандидат за 2019, а също така разписва в доста дeтайлен щрих програмата, партньорите и бюджета) също претърпя естествена еволюция през последните две години и половина. Добрата новина е, че в основата на изключително конкретната и добре обмислена пловдивска кандидатура стоят група съвсем млади хора, които упорито и неотменно работиха за начертаването и детайлизирането на всеки от проектите. По мое мнение резултатът е първокласен. Програмата е стройна и добре структурирана, в нея към момента, цели четири години преди заветната дата, личат имената на 219 чуждестранни партньори – артисти и творчески организации – от 35 държави. Планираният бюджет е консервативно-реалистичен (в пъти по-малък от софийския и варненския). По-голямата част от него ще бъде инвестирана в хора и събития, по-малката – в инфраструктура. И най-важното: събитията не са самоцелна шумотевица, която да остави след себе си само осколки от фойерверки. Зад тях стоят ясно изразени цели: подобряване на градската среда, в която живеем; по-успешно интегриране на малцинствените и непривилигерованите социални групи; и, най-после – връщането на града (който отдавна е престанал да бъде онази "агора", на която хората се събират, за да решават общото си бъдеще) на онези, на които той по право принадлежи: неговите граждани. Да, зная, че най-вероятно всичко това звучи твърде високопарно. Но пловдивската кандидатура наистина е амбициозна. Ние -- по доста по-решителен начин от останалите градове-кандидати -- поехме риска да посветим съществена част от програмата си на ромитe: най-неинтегрираното (и най-"проблемно") малцинство в Пловдив (където се намира едно от най-големите ромски гета в Европа, "Столипиново"), България и Европа. И единствени имахме смелостта да заведем журито в сърцето на ромския квартал по време на официалната му визита в града – вместо "елегантно" да заметем най-очевидните си проблеми под килима, както предпочетоха да направят някои от другите кандидати. Важно е да се отбележи, че кандидатурата на Пловдив като цяло беше стъпила на сериозен и доста критичен анализ на културния ландшафт на града. По време на първия кръг преди година един от чуждестранните членове на журито, сър Джеръми Айзъкс, отбеляза (цитирам по памет) следното: "В кандидатурата си казвате, че във вашия град на всеки десет души се падат единайсет мнения; че великото ви минало е по-скоро пречка, отколкото преимущество за настоящото развитие на града. Че в Пловдив едва ли не всичко е проблемно. След като прочетох апликацията ви направо взех да се чудя с какви очи се гледате сутрин в огледалото! И, на фона на всичко това: как изобщо имате смелостта да кандидатствате за Европейска столица на културата?..." "Господин Айзъкс – отвърнах му – по мое мнение в това отношение Пловдив не се различава особено от останалите градове в България. Всички имат подобни проблеми. Разликата е, че ние сме го осъзнали и сме се осмелили да си го признаем – което е неотменима стъпка в посока разрешаване на проблема." В този ред на мисли: едно от най-умните и трезви решения на екипа, работил по пловдивската кандидатура, беше наемането – и то на доста ранен етап от състезанието – на консултантска агенция "Акултос" – една от най-добрите в Европа в областта на културата. Тримата консултанти от немската агенцията, натрупали значителен опит в подготовката, спечелването и последващото реализиране на подобни кандидатури, бяха онзи ментор, който умее мъдро и ненатрапчиво да води своя амбициозен и талантлив ученик по правилния път – да го ощипе, когато задреме, да му подаде ръка, когато се спъне, да го окуражи, когато изгуби вяра, да му помогне да види целта, когато погледът му се замъгли. Под тяхното вещо ръководство (но не под тяхна диктовка!) беше разработена цялата кандидатура, но особено безценна беше помощта им при доизглаждането на цялостната концепция и донастройката на фокуса. Консултантите ни участваха дейно в подбора на презентационен екип (различен – макар и не напълно различен – от екипа, подготвил кандидатурата) и в подготовката му за представянето пред журито. А самото представяне беше разработено заедно с тях и многократно репетирано (отново заедно с тях) от първия до последния детайл. Тук те отново възприеха сократическия метод на наставление: задаване на правилните въпроси докато отсрещния сам стигне до своята истина. Работата на самия презентационен екип сама по себе си беше сериозно предизвикателство. За онези които не знаят: представянето пред журито се състои от 30-минутно изложение. В случай на превишаване на времето председателят на журито прекъсва говорещият в средата на изречението. Следват серия въпроси по кандидатурата (на първи тур въпросите продължават 45 минути, а на втори – час и половина). И в двата кръга, макар част от членовете да бяха различни, нашият екип се състоеше от 10 души (кметът бе редови член от екипа). Ако изключим артистичният директор, аз бях единственият над 40 години. Всеки трябваше да изнесе триминутна реч (свързана с неговата компетентност), но така, че последният да не надскочи трийсетминутното ограничение. Участниците в екипа се събираха неколкократно през лятото, за да бъдат оформени и обсъдени тезите. В края на лятото интензивността на срещите нарасна, а през последните три дни преди представянето презентационният екип работи по 11-12 часа дневно. (Не зная дали тук му е мястото, но много бих искал да благодаря на всички свои приятели, които, след като стана ясно, че в началото на септември ще съм зает с представянето на пловдивската кандидатура, преместиха почивките си през по-горещия и по-скъп август, за да отидем заедно на море.) Пред очите ми (на два пъти!) група хора на различни възрасти, с различни интереси, компетентности, способности и тревоги се превръщаха в екип, а насипните тези се превръщаха в ясно, аргументирано и задълбочено изказване, в което личната позиция и опит се съчетаваха с нуждите и надеждите на целия град. Удивително е да наблюдаваш как една седемминутна реч се дестилира до триминутна, как краищата й се изглаждат а идеите се изострят, как говорещият успява да съчетае думите със своя личен темперамент, намира своя център, своето верую. И трябва да кажа, че крайният резултат от този процес беше забележителен: изказванията ни притежаваха чудесен баланс между общностно и лично, между абстрактно и конкретно, между ум и сърце, между сдържаност и емоция. Онзи баланс, който недвусмислено да убеди журито в две неща: че имаме нужда от титлата Европейска столица и че притежаваме волята и компетентността, за да бъдем Европейска столица. *** Изчитам изложението си дотук и си давам сметка колко гладко и безпрепятствено звучи всичко. Изобщо не беше така. Бяхме изпълнение със съмнения от самото начало. Оценявахме шансовете си като нищожни. През цялото време ни терзаеха безброй въпроси. Дали градът има човешкия капацитет да подготви с подобна кандидатура? Дали ще ни стигнат силите? Дали София ще ни "позволи" да вземем титлата? (Обичайният въпрос, който всеки нестоличен град в България си задава с повод и без повод. Добре би било да припомним, че, особено в началните етапи на конкурса, ред български телевизии обслужваха софийската кандидатура, давайки вид, че тя е единствената българска кандидатура.) Дали журито ще бъде безпристрастно? (В края на краищата, всички български членове на журито работят и живеят в София, а някои от тях работят или управляват столични културни институции, които биха имали пряк интерес ако София спечели.) Дали ще се справим ако случайно спечелим?... В такива случаи си припомняхме това, което знаехме. Знаехме, че в Пловдив има качествени хора – въпросът беше да ги открием и да ги привлечем за каузата. Знаехме, че титлата рядко се дава на столици – защото децентрализацията е един от основните мотиви, залегнали в инициативата "Европейска столица на културата". (А България вече е твърде централизирана: според изследване, цитрирано в нашата апликационна книга, 80% от творческите индустрии в страната са концентрирани в София – и едва 17.5% от населението.) Знаехме, че журито е съставено от уважавани в областта си професионалисти. И още – че чуждестранното жури е с един член по-многобройно от българското. И най-важното: знаехме, че спечелването на титлата зависи преди всичко от нашите собствени усилия. Сега, с очите на човек, участвал – макар и далеч не като централна фигура – в подготовката на тази кандидатура от доста ранен етап – се питам: защо Пловдив спечели титлата? И си отговарям: защото й посвети достатъчно време и усилия. Защото имаше волята да го стори -- включително подкрепата на кметската управа и на всички политически сили в града. (В същото време, обаче, инициативата за кандидатстването дойде отдолу, от гражданите на този град – а не беше спусната отгоре с цел начесване на нечие огромно его.) Защото не се изкуши да работи със "свои" хора, а заложи на правилните хора -- на компетентните и работливите. (Чието намиране, имайки предвид българските общественополитически привички, също отнема време и сили.) Защото не изпусна от очи целта: разработване на обмислена и стройна стратегия, подготовка на съдържателна програма, и подобаващото им представяне и пред журито. (Не прессъобщения, не словесни фойерверки, не телевизионна и уеб реклама, не оцветяване на мостове – макар последното да е само по себе си симпатична инициатива.) Защото, за добро или лошо, направи всичко възможно, за да остане честен: към себе си и към всички останали. (Навярно забелязвате, че никъде не споменавам станалите напоследък прословути фестивали на "Едно" сред причините за спечелване на кандидатурата. И това не е случайно. Лично аз смятам, че седмиците на дизайна, архитектурата и танца са чудесна придобивка за Пловдив, че обогатяват културния календар, възпитават публики, а в по-дългосрочен план – представляват възможност (особено първите два) за обговаряне на необходимостта от сериозна проактивна промяна в осмислянето на градската среда. Но също така съм дълбоко убеден, че преместването на тези фестивали от София в Пловдив нямаше никакво отношение към решението на журито. По същата причина не споменавам и хилядолетната история на града и славното му минало – защото камъните и спомените не могат да те направят културна столица; живите хора могат.) А оттук-нататък – какво? Истината е, че – въпреки изключително състоятелната и добре обмислена кандидатура – нямаме никаква гаранция за успех. Както стана видно от атаките през последната седмица, Пловдив тепърва ще се превръща в кръстопът на политически интереси. Добре би било като за начало да се стъпи на постигнатото. А именно: на екипа, подготвил кандидатурата, ведно с консултантите и стотиците граждани и граждански организации, взели дейно участие в разработването на кандидатурата. Има няколко неща, обаче, в които съм уверен: че пътят, изминат дотук (и това, убеден съм, важи със същата сила и за останалите градове-кандидати) си струваше. Че поставянето на културата в центъра на общественото внимание е благо, от което цялото ни общество има полза. Че здравата работа по преосмислянето на установени от десетилетия модели и практики в говоренето за култура и правенето на култура трябваше да се случи отдавна. Че процесът на кандидатстване за Европейска столица на културата 2019 се превърна в повод да преразгледаме стила си на работа и човешкия си капацитет в областта на културата, и – най-важното! – да спрем да гледаме на културата като на развлечение и да видим културата като възможност. Защото икономиката на века, в който живеем, е икономика на знанието. Защото през следващите десетилетия творческите индустрии (индустриите, създаващи авторски продукт) ще бъдат все по-важни, а в даден момент – съдбоносни за развитието на Европа. И ако България не бъде част от този процес, тя просто няма как да бъде част от Европа.