Честит празник, съвременни будители! /извънредно синоптично издание/

Честит празник на Будителите! Освен че в днешния ден си спомняме тези от миналото, той е и повод да си зададем въпроса – има ли ги днес? Разбира се, че ги има и тази година от съвсем наскоро мога да ви дам своя си пример. За мен съвременните будители са хората от инициативния комитет, прераснал в Фондация Пловдив 2019, които създадоха хиляди събития и защитиха кандидатурата на Пловдив за Европейска столица на културата 2019. Ако трябва да изброявам имената им, ще стане дълго изреждане. Има ги в сайта за кандидатурата на Пловдив. Любимците ми са Манол Пейков и Веселина Сариева, на тях специално честитя днешния празник! Кандидатурата на Пловдив е урок за всички градове – местните им власти и неправителствени организации – как се строи насред сушата огромен платноход от мачти и мечти, който да пуснеш да плува в световния океан. За да осъществиш каквато и да е идея днес, която да помогне, запали и събере повече хора, е нужно, показа Пловдив: да вярваш в себе си, да мечтаеш, да обичаш града си, да хванеш във въздуха и докато още трепти всяка идея-възможност да бъде претворена в полезни дела, да запалиш управленците, да ги държиш близо до себе си – защото те бързо се разсейват, да знаеш езици, да имаш много международни контакти, да имаш хоризонти в себе си. Да накараш хората да спрат да се чувстват гладни за пържоли и да се чувстват гладни за още и още красота. Пазя прилежно писмото, което Манол Пейков написа във Фейсбук по повод някои критики за избора на Пловдив за столица на културата 2019. „По мое мнение резултатът ни е първокласен. Програмата е стройна и добре структурирана, в нея към момента, цели четири години преди заветната дата, личат имената на 219 чуждестранни партньори – артисти и творчески организации – от 35 държави. Планираният бюджет е консервативно-реалистичен (в пъти по-малък от софийския и варненския). По-голямата част от него ще бъде инвестирана в хора и събития, по-малката – в инфраструктура. И най-важното: събитията не са самоцелна шумотевица, която да остави след себе си само осколки от фойерверки. Зад тях стоят ясно изразени цели: подобряване на градската среда, в която живеем; по-успешно интегриране на малцинствените и непривилигерованите социални групи; и, най-после – връщането на града (който отдавна е престанал да бъде онази "агора", на която хората се събират, за да решават общото си бъдеще) на онези, на които той по право принадлежи: неговите граждани.” ….”Връщането на града на неговите граждани”…Това ми е изречението днес, когато не мога да проумея, камо ли да замлъкна относно факта, че Община Стара Загора не връчва вече Награда „Икар” в навечерието на този прекрасен празник – 1 ноември. Пък да се кандидатираме за Европейска столица на културата не съм и помисляла…биля, както казват местните. С много мъка и борба, Митрополит Методий Кусев е направил Парк в Стара Загора – на гол баир, на място за паша. Направил парк, за да се разхождат на чист и спокоен въздух гражданите. Да се прибират успокоени и да си поспят. Да си буден изисква усилие – на клепачите, на мозъка. Усилие е да си буден. Сладко – за някои, тежко-за други. Зависи какво искаш да видиш, обозреш, обхванеш, проумееш – с будния си мозък и съвест. И да задвижиш ръце и крака да го направиш. ЧЕСТИТ ПРАЗНИК на всички съвременни будители!!!!!!!!!! Без да съм му искала разрешение, отдолу слагам писмото на Манол Пейков, което често препрочитам. Manol Peykov September 12 • Edited • В пoследната седмица видях и чух доста мнения по въпроса за избора на Европейска столица на културата 2019, някои от които – доста крайни и спекулативни. Реших, че е време и аз – в качеството си на член на Управителния съвет на Фондация Пловдив 2019 и на презентационния екип на Пловдив пред журито – да споделя своето. Подготовката на пловдивската кандидатура започна доста рано: гражданският инициативен комитет – чието естествено продължение беше фондацията – бе създаден през още 2010. Това даде безценната възможност за естествено отсяване на екипа, който да работи по кандидатурата. Пловдив е относително малък град (за България – средно голям), чийто човешки потенциал не може да се сравнява с този на София. Достатъчно е да използвам себе си за пример: макар да живея и работя в Пловдив, повече от две трети от сериозните ми професионални контакти – и почти 80% от публиката ми като издател – се намират в София. По размер градът не се е променил през последните трийсетина години; населението му наброява около 350,000 души от много време насам. Ала съставът му е променен из основи. От една страна се наблюдава сериозно изтичане на мозъци към София и чужбина. (Измежду 25-мата ми съученици, с които завърших Английската гимназия преди 25 години, само четирима живеят и работят в Пловдив.) От друга – с шестте си висши учебни заведения Пловдив привлича млади хора от цялата страна, повечето – от малки селища, в сравнение с които този град е истински мегаполис; голяма част от тях след завършването си остават да живеят и работят тук. Повече от ясно е, че събирането на подходящ, компетентен екип, който да се грижи за кандидатурата и да я подготви по подобаващ начин, беше сериозно предизивикателство. Фондацията, например, в течение на последните няколко години смени състава си основно; затова пък онези, които са в нея понастоящем (работата е доста времеангажираща и напълно доброволна) са в преобладаващото си число хора, които са сериозно загрижени за настоящето и бъдещето на този град. Артистичният директор – централната фигура във всяка кандидатура – също беше сменян. А настоящият артистичен директор открито и смело заяви пред журито, че ако Пловдив бъде избран за културна столица той ще отстъпи от длъжността, за да даде възможност на негово място да бъде избран човек с размах и компетентност, подобаващи на подобен форум. Екипът, който се грижи за написването на апликационната книга (всеки от градовете кандидатства с 80-страничен "бидбук", който начертава философията на града-кандидат за 2019, а също така разписва в доста дeтайлен щрих програмата, партньорите и бюджета) също претърпя естествена еволюция през последните две години и половина. Добрата новина е, че в основата на изключително конкретната и добре обмислена пловдивска кандидатура стоят група съвсем млади хора, които упорито и неотменно работиха за начертаването и детайлизирането на всеки от проектите. По мое мнение резултатът е първокласен. Програмата е стройна и добре структурирана, в нея към момента, цели четири години преди заветната дата, личат имената на 219 чуждестранни партньори – артисти и творчески организации – от 35 държави. Планираният бюджет е консервативно-реалистичен (в пъти по-малък от софийския и варненския). По-голямата част от него ще бъде инвестирана в хора и събития, по-малката – в инфраструктура. И най-важното: събитията не са самоцелна шумотевица, която да остави след себе си само осколки от фойерверки. Зад тях стоят ясно изразени цели: подобряване на градската среда, в която живеем; по-успешно интегриране на малцинствените и непривилигерованите социални групи; и, най-после – връщането на града (който отдавна е престанал да бъде онази "агора", на която хората се събират, за да решават общото си бъдеще) на онези, на които той по право принадлежи: неговите граждани. Да, зная, че най-вероятно всичко това звучи твърде високопарно. Но пловдивската кандидатура наистина е амбициозна. Ние -- по доста по-решителен начин от останалите градове-кандидати -- поехме риска да посветим съществена част от програмата си на ромитe: най-неинтегрираното (и най-"проблемно") малцинство в Пловдив (където се намира едно от най-големите ромски гета в Европа, "Столипиново"), България и Европа. И единствени имахме смелостта да заведем журито в сърцето на ромския квартал по време на официалната му визита в града – вместо "елегантно" да заметем най-очевидните си проблеми под килима, както предпочетоха да направят някои от другите кандидати. Важно е да се отбележи, че кандидатурата на Пловдив като цяло беше стъпила на сериозен и доста критичен анализ на културния ландшафт на града. По време на първия кръг преди година един от чуждестранните членове на журито, сър Джеръми Айзъкс, отбеляза (цитирам по памет) следното: "В кандидатурата си казвате, че във вашия град на всеки десет души се падат единайсет мнения; че великото ви минало е по-скоро пречка, отколкото преимущество за настоящото развитие на града. Че в Пловдив едва ли не всичко е проблемно. След като прочетох апликацията ви направо взех да се чудя с какви очи се гледате сутрин в огледалото! И, на фона на всичко това: как изобщо имате смелостта да кандидатствате за Европейска столица на културата?..." "Господин Айзъкс – отвърнах му – по мое мнение в това отношение Пловдив не се различава особено от останалите градове в България. Всички имат подобни проблеми. Разликата е, че ние сме го осъзнали и сме се осмелили да си го признаем – което е неотменима стъпка в посока разрешаване на проблема." В този ред на мисли: едно от най-умните и трезви решения на екипа, работил по пловдивската кандидатура, беше наемането – и то на доста ранен етап от състезанието – на консултантска агенция "Акултос" – една от най-добрите в Европа в областта на културата. Тримата консултанти от немската агенцията, натрупали значителен опит в подготовката, спечелването и последващото реализиране на подобни кандидатури, бяха онзи ментор, който умее мъдро и ненатрапчиво да води своя амбициозен и талантлив ученик по правилния път – да го ощипе, когато задреме, да му подаде ръка, когато се спъне, да го окуражи, когато изгуби вяра, да му помогне да види целта, когато погледът му се замъгли. Под тяхното вещо ръководство (но не под тяхна диктовка!) беше разработена цялата кандидатура, но особено безценна беше помощта им при доизглаждането на цялостната концепция и донастройката на фокуса. Консултантите ни участваха дейно в подбора на презентационен екип (различен – макар и не напълно различен – от екипа, подготвил кандидатурата) и в подготовката му за представянето пред журито. А самото представяне беше разработено заедно с тях и многократно репетирано (отново заедно с тях) от първия до последния детайл. Тук те отново възприеха сократическия метод на наставление: задаване на правилните въпроси докато отсрещния сам стигне до своята истина. Работата на самия презентационен екип сама по себе си беше сериозно предизвикателство. За онези които не знаят: представянето пред журито се състои от 30-минутно изложение. В случай на превишаване на времето председателят на журито прекъсва говорещият в средата на изречението. Следват серия въпроси по кандидатурата (на първи тур въпросите продължават 45 минути, а на втори – час и половина). И в двата кръга, макар част от членовете да бяха различни, нашият екип се състоеше от 10 души (кметът бе редови член от екипа). Ако изключим артистичният директор, аз бях единственият над 40 години. Всеки трябваше да изнесе триминутна реч (свързана с неговата компетентност), но така, че последният да не надскочи трийсетминутното ограничение. Участниците в екипа се събираха неколкократно през лятото, за да бъдат оформени и обсъдени тезите. В края на лятото интензивността на срещите нарасна, а през последните три дни преди представянето презентационният екип работи по 11-12 часа дневно. (Не зная дали тук му е мястото, но много бих искал да благодаря на всички свои приятели, които, след като стана ясно, че в началото на септември ще съм зает с представянето на пловдивската кандидатура, преместиха почивките си през по-горещия и по-скъп август, за да отидем заедно на море.) Пред очите ми (на два пъти!) група хора на различни възрасти, с различни интереси, компетентности, способности и тревоги се превръщаха в екип, а насипните тези се превръщаха в ясно, аргументирано и задълбочено изказване, в което личната позиция и опит се съчетаваха с нуждите и надеждите на целия град. Удивително е да наблюдаваш как една седемминутна реч се дестилира до триминутна, как краищата й се изглаждат а идеите се изострят, как говорещият успява да съчетае думите със своя личен темперамент, намира своя център, своето верую. И трябва да кажа, че крайният резултат от този процес беше забележителен: изказванията ни притежаваха чудесен баланс между общностно и лично, между абстрактно и конкретно, между ум и сърце, между сдържаност и емоция. Онзи баланс, който недвусмислено да убеди журито в две неща: че имаме нужда от титлата Европейска столица и че притежаваме волята и компетентността, за да бъдем Европейска столица. *** Изчитам изложението си дотук и си давам сметка колко гладко и безпрепятствено звучи всичко. Изобщо не беше така. Бяхме изпълнение със съмнения от самото начало. Оценявахме шансовете си като нищожни. През цялото време ни терзаеха безброй въпроси. Дали градът има човешкия капацитет да подготви с подобна кандидатура? Дали ще ни стигнат силите? Дали София ще ни "позволи" да вземем титлата? (Обичайният въпрос, който всеки нестоличен град в България си задава с повод и без повод. Добре би било да припомним, че, особено в началните етапи на конкурса, ред български телевизии обслужваха софийската кандидатура, давайки вид, че тя е единствената българска кандидатура.) Дали журито ще бъде безпристрастно? (В края на краищата, всички български членове на журито работят и живеят в София, а някои от тях работят или управляват столични културни институции, които биха имали пряк интерес ако София спечели.) Дали ще се справим ако случайно спечелим?... В такива случаи си припомняхме това, което знаехме. Знаехме, че в Пловдив има качествени хора – въпросът беше да ги открием и да ги привлечем за каузата. Знаехме, че титлата рядко се дава на столици – защото децентрализацията е един от основните мотиви, залегнали в инициативата "Европейска столица на културата". (А България вече е твърде централизирана: според изследване, цитрирано в нашата апликационна книга, 80% от творческите индустрии в страната са концентрирани в София – и едва 17.5% от населението.) Знаехме, че журито е съставено от уважавани в областта си професионалисти. И още – че чуждестранното жури е с един член по-многобройно от българското. И най-важното: знаехме, че спечелването на титлата зависи преди всичко от нашите собствени усилия. Сега, с очите на човек, участвал – макар и далеч не като централна фигура – в подготовката на тази кандидатура от доста ранен етап – се питам: защо Пловдив спечели титлата? И си отговарям: защото й посвети достатъчно време и усилия. Защото имаше волята да го стори -- включително подкрепата на кметската управа и на всички политически сили в града. (В същото време, обаче, инициативата за кандидатстването дойде отдолу, от гражданите на този град – а не беше спусната отгоре с цел начесване на нечие огромно его.) Защото не се изкуши да работи със "свои" хора, а заложи на правилните хора -- на компетентните и работливите. (Чието намиране, имайки предвид българските общественополитически привички, също отнема време и сили.) Защото не изпусна от очи целта: разработване на обмислена и стройна стратегия, подготовка на съдържателна програма, и подобаващото им представяне и пред журито. (Не прессъобщения, не словесни фойерверки, не телевизионна и уеб реклама, не оцветяване на мостове – макар последното да е само по себе си симпатична инициатива.) Защото, за добро или лошо, направи всичко възможно, за да остане честен: към себе си и към всички останали. (Навярно забелязвате, че никъде не споменавам станалите напоследък прословути фестивали на "Едно" сред причините за спечелване на кандидатурата. И това не е случайно. Лично аз смятам, че седмиците на дизайна, архитектурата и танца са чудесна придобивка за Пловдив, че обогатяват културния календар, възпитават публики, а в по-дългосрочен план – представляват възможност (особено първите два) за обговаряне на необходимостта от сериозна проактивна промяна в осмислянето на градската среда. Но също така съм дълбоко убеден, че преместването на тези фестивали от София в Пловдив нямаше никакво отношение към решението на журито. По същата причина не споменавам и хилядолетната история на града и славното му минало – защото камъните и спомените не могат да те направят културна столица; живите хора могат.) А оттук-нататък – какво? Истината е, че – въпреки изключително състоятелната и добре обмислена кандидатура – нямаме никаква гаранция за успех. Както стана видно от атаките през последната седмица, Пловдив тепърва ще се превръща в кръстопът на политически интереси. Добре би било като за начало да се стъпи на постигнатото. А именно: на екипа, подготвил кандидатурата, ведно с консултантите и стотиците граждани и граждански организации, взели дейно участие в разработването на кандидатурата. Има няколко неща, обаче, в които съм уверен: че пътят, изминат дотук (и това, убеден съм, важи със същата сила и за останалите градове-кандидати) си струваше. Че поставянето на културата в центъра на общественото внимание е благо, от което цялото ни общество има полза. Че здравата работа по преосмислянето на установени от десетилетия модели и практики в говоренето за култура и правенето на култура трябваше да се случи отдавна. Че процесът на кандидатстване за Европейска столица на културата 2019 се превърна в повод да преразгледаме стила си на работа и човешкия си капацитет в областта на културата, и – най-важното! – да спрем да гледаме на културата като на развлечение и да видим културата като възможност. Защото икономиката на века, в който живеем, е икономика на знанието. Защото през следващите десетилетия творческите индустрии (индустриите, създаващи авторски продукт) ще бъдат все по-важни, а в даден момент – съдбоносни за развитието на Европа. И ако България не бъде част от този процес, тя просто няма как да бъде част от Европа.