Отиде си Големият човек на Операта

Дори и смъртта си избра с най-добрата сценография – на морето. На брега на морето. Пред него – хоризонтът. Това е смърт на артист – на сцената на природата, на живота. Сам, както е дошъл на бял свят. Малък, дребен, чист. Край водата, която отнася ще отнесе болката, ще приласкае всичко. Водата, от която, казват е излязъл животът. Казват така и пише така в дебелите книги, в които той обичаше да се рови. Докато види, как животът ще изглежда на сцената на Операта. И го нарисува и създаде. Проучваше всичко и докрай, до дъно – за всяка постановка. Времето, в което се развива действието, костюмите, сградите, историческия фон. Всичко. Беше много запознат, изключително компетентен, много подготвен. На режисьора му оставаше само да го слуша и да си записва, не обратното. На режисьора му оставаше да внуши емоцията, да разкаже историята със сърцето си, да запали други, да ги накара да изгорят в действието. Всичко друго беше направил, изградил, боядисал, нарисувал той. За всичко беше помислил, всичко знаеше и можеше. От последното поколение ходещи енциклопедии. Можеше да го слуша човек с часове, както разказва за работата си. Журналистите, тези птици налитащи на трагедии и на политици единствено, го слушаха, без да си затварят устата от захлас. И искаха да го канят на интервюта. Защото то с него и не са нужни сложни въпроси. Той и на най-простичките отговаряше дълго, с разкошна фраза, много красиви думи, компетентно, много запален, защото им разказваше за работата си. Хубаво, обаче не обичаше интервютата. Затова и медийната слава не успя да се запознае с него, тази кокона своенравна. Как да обясня на тези, които не са стъпвали на Опера, кой е той? Вероятно ще покажем снимки от сценографията на негови спектакли. Операта на Стара Загора беше специалната му територия, много обичана, силно обичана. Операта от златните и години, на Златната Аида, на Кармен – на Форума, на Мадам Бътерфлай, Дон Карлос, Макбет…Постановки, които са за учебниците по сценография на световно ниво. Той не престана да работи с обич за Операта до последно – и в Крал за един ден беше весел и зелен и сега, за Отело – класически, тежък, наситен с трагизъм. Но не престана да иска най-доброто, най-високото, най-качественото. Душата му не се примиряваше със занаятчийството. Той беше Майстор на майсторите. От изчезващото поколение. Класик на сценографията. Аристократът на Операта. И същевременно много земен. Позволяваше да го прегърнеш, но да влезеш във вътрешния му свят – не. Сигурно защото е свят чуден, цяла Вселена, Галактика – как да го пребродиш, ще се загубиш още на входа? Сбогом, Борис Стойнов, много ще ми липсваш, ще липсваш на всички оперни хора…Дръж високо нивото на новите сцени там, горе. Ако някоя привечер по някой облак видим сцена като от оперите ти, ще знаем – Боби създава красота и там, горе. Ти не можеш без красотата никъде, знаем те. И няма почивка за теб – от нея, тя ще те следва покорно навсякъде. Сбогом, Боби!